Преди години фитнесът беше просто спорт. Днес е почти религия. Програмата не е просто рутина – тя е лична философия. Дали ще си от „кардио-то е всичко“ или „вдигай, брат“ лагера – няма значение. Важното е да си вътре. Да броиш, да мериш, да качваш в стори какво ядеш и с колко килограма си направил тяга.

И тук идва въпросът – това здраве ли е? Или просто нова форма на зависимост, прикрита зад думите „дисциплина“ и „мотивация“?

Много хора тренират не за сила, а за признание. Не за тонус, а за естетика, понякога до степен на мания. Протеинът не е просто добавка – той е символ на принадлежност. А пропуснатата тренировка – повод за вина.

Разбира се, физическата активност е безценна. Но когато фитнесът стане по-важен от почивката, социалният живот и баланса – не сме ли просто сменили един стрес с друг? Модерната „здравословност“ често е маска. Под нея стоят контрол, страх от остаряване и желание да си по-добър – но не за себе си, а за чуждото око.

Истинското здраве не крещи. То не се мери в огледалото, а в енергията ти сутрин, в лекотата, с която се движиш, в отношението към собственото си тяло – с грижа, не с наказание.